Skip links

За Голямата война, филоксерата и лозарството

Тази история е на почти сто години

Казвам се Стефан Гьонев и принадлежа към стар и голям род от Чирпанска околия. За съжаление, с времето, много от връзките са се изгубили и не знам дали, след средата на 60-те на миналия век, някой е събирал и опреснявал родовата информация… Но, каквото-такова – към момента аз, брат ми и синът ми сме известните на статистиката продължители на Ганювалар.

Историята касае моя прадядо Гьоню, чието име е станало фамилия за нашето разклонение от рода. Преди години ни я разказа дядо ми Пеньо, а по-късно открихме и някои писмени доказателства.

Родословно дърво на рода "Ганювалар", с. Малко Тръново, Чирпанско
Родословно дърво на рода “Ганювалар”, с. Малко Тръново, Чирпанско

Дядо Гьоню е бил средно голям земевладелец, имал около 12 ратаи, когато прибирали реколтата, даже някои от ратаите му били гърци. Имал и доста опърничава жена и двама сина – Пеньо и Тончо. Нормален селски живот в началото на XX век. Обаче, когато почнала Голямата война, Гьоню Тончев го мобилизирали, дали му пушка и го пратили на майната си, да се бие за интересите на царя… което предполагам, хич не му е било приятно – да си зареже човекът нивите и да ходи да стреля по няк’ви други земеделци заради няк’ъв си немец в София. А може и да е бил ентусиазиран и обладан от националните въжделения за обединение и да е тръгнал на война с песен, знам ли…

Как е протекла войната за дядо Гьоню ние не знаем – знаем само, че оцелял, не е бил раняван и в крайна сметка се прибрал в село Чанлии /Малко Тръново/, Чирпанско. И те тука е интересната част – прибирането му – Одисея някаква си, продължила повече от пет години и минала през н’амколкоси държави.

Не е много популярен фактът, че при сключването на Солунското примирие в края на септември 1918 г. и излизането на България от войната, около 100 000 български войници се оказват в плен на различни армии от противниковата страна. Предполагам прадядо ми е бил пленен след загубата на битката при Добро поле, когато английски, френски и сръбски части разкъсват българския фронт и западният авангард остава обграден… но това са само мои предположения. Де факто, в условията на примирието, тези пленени български части са записани като гаранти/заложници, че България ще спазва условията, които е приела.

Явно по това време отделните войскови части са били съставяни на землячески принцип, защото полкът на дядо Гьоню е бил основно от Чирпанска околия – хора чепати и не много любезни. Та този полк вади относителен късмет и попада във френски плен, а не в сръбски (което, според различни източници, не е било добър вариант). В края на 1918 г. прадядо ми и чирпанските му другари се оказват под крилото на Френската република.

Тук имам дупка в информацията, но нейде в началото на 1919 г. прадядо е настанен във военнопленнически лагер в покрайнините на град Тулуза, Южна Франция, където го хранят два пъти дневно с топла храна и не го тормозят много. Всичко добре, ама след няколко месеца на Френската република й писнало да изхранва масата мрачни балкански субекти и решила да им намери работа – отначало организирано и в полза на градоустройството на Тулуза, а впоследствие ги преместили в Каркасон и им дали повечко свобода на придвижване. В общи линии трябвало да не мърдат много-много и вечер да се прибират в лагера. Тук в разказите на дядо ми за нещата, казани от баща му, се споменава някаква фурна, гарата в града, но най-вече земеделска работа в лозята наоколо.

Във възстановяващия се след пълното опустошение от филоксерата Лангедок, вероятно е имало много лозарска работа. Възстановяването на лозята още не било приключило и чирпанските селяни се вписали идеално – копаели, набивали колове, опъвали телове, учели ги да ашладисват американки и да садят по френски. Получавали и надница, но и крадели занаят, научавали за лозарството неща, които никой в България не бил чувал. Наемали ги и по гроздобер, да работят в шатата, правели вино и най-вероятно пиели вино – френско вино от сортове, които в Чирпанско ги нямало.

През зимата, когато нямало земеделска работа, дядо Гьоню и част от дружките му ги пращали на пристанището в Перпинян /вероятно пристанището Port Roussillon/ да работят като докери. Плащали им надница и спели в някакви бараки на доковете, разтоварвали и товарели стоки, чували и сандъци, крадяли /умерено/ захар и други скъпи стоки, които продавали на местните домакини и почнали да имат и спестявания. Реално по статут още се водели военнопленници, но де факто си били нещо като гастарбайтери – случвало се Френската република да не се интересува от тях със седмици. Някои от младите научили френски, завързвали дружба с местни девойки, почнали да си намират работа по дюкяните, фермите и фабриките из Лангедок и хич и не мислели да се връщат в България.

По-старите обаче, тия дето имали семейства, деца и имоти па и ратаи, някои от които гърци, вече им се прибирало, били направили някой франк, били направили и сметка как ще го изхарчат в България… кой за земя, кой за стока, кой за вино и ракия.

В началото на 24-та 10-15 човека, между които и дядо Гьоню и направили съглашение с едни турски моряци – нашите да им платят по еди-колко си франка, а турците да ги скрият в кораба през нощта и да ги закарат до Истанбул – организирали си бягство. Турците излезли „хараби“ и си изпълнили уговорката, скрили ги в трюма и пролетта ги стоварили на Златния Рог! От Стамбул до Чанлии /Малко Тръново/ са има-няма 400 километра. Прибрали се на стоп… тъй де, пеша, предполагам им е взело две-три седмици… па може и влак да са хванали, ама за по-героично да са разправяли, че са вървели пеша. Групата била от съседни села: Малко Тръново, Воденичарово, Яздач, Винарово, Свобода… като пристигнали имало три дена празненства в региона!

Празненствата приключили и било време бившите пленници да се захващат с тяхната си земеделска работа. Положението с лозарството в Чирпанско след филоксерата било трагично, винените лози били на 100% унищожени. Селяните не знаели как да ашладисват на американски подложки и предпочитали да садят десертни сортове… изобщо винарство почти не съществувало вече. Нейде през 1925, чирпанлии чули, че в Пловдив дошли двама италианци, които щели да правят пепиниерия. Дядо Гьоню, кумец му Диню, още един чанлиец и двама алипашиновци /от село Алипашиново, сега Свобода/, всичките участници във френското военно приключение, запрегнали най-читавия кон в една каруца и тръгнали за Пловдив, да се видят с италианците. Там спазарили червени лозички за 50 декара, по 10 на човек, за съжаление няма запазена никаква информация какви сортове са били.

Първото лозе засадили помежду двете села, от едната страна на пътя чанлийци, от другата алипашиновци – първите витис винифера с подложки в землищата и на двете села, а вероятно и в цялата околия. Садили го лично те, по същия начин по който садили лозята в Лангедок.

Любопитен факт е, че дядо Гьоню заминал на война неграмотен, а се върнал от плен донякъде грамотен. Намерихме тефтера, в които си водел сметките за стопанството. Можел да пише на френски, но не и на български… не знаел кирилските букви и пишел на български на латиница, дори на места с френски думи, а на места има и изречения на развален френски, явно неща, дето не са за пред хорските очи. Къде са го учили да чете и пише, ние не знаем… предполагам в лагера в Тулуза или Каркасон.

Това е историята на прадядо ми Гьоню Тончев – земеделец и лозар. Не знам дали е имал винени лозя преди войната или е започнал да сади след като се е върнал от Франция, но когато починал през 1940-та, имал общо 65 декара червени лозя. Част от тези земи все още са лозя и все още са собственост на семейството ми и от тях се прави вино всяка година.

Author | Автор: Стефан Гьонев

Сподели в:

Leave a comment

Name*

Website

Comment